Д-р Тони Стайкова е израснала в Германия. Завършила е “Хумболдт” университет - Шарите в Берлин. След това съдбата я отвежда в Нова Зеландия, където остава 16 години. Специализира в Нова Зеландия и Австралия вътрешни болести и гериатрия - медицина за възрастните. Преподавала е там в университета на студенти и специализанти. Сега работи в Англия, в Университетските болници в Кембридж като мениджър на Европейски и иновационни проекти, както и по проекти за международно обучение. За гериатрията днес не й остава много време, но продължава да се занимава с нея само от любов към тази специалност.

- Д-р Стайкова, твърдите, че сте единственият специалист по гериатрия в България. Наистина ли няма други лекари у нас с такава специализация?
- Няма лекари, специализирали медицина за възрастни по международните стандарти. За съжаление аз съм единственият регистриран специалист, и то защото специализирах в чужбина по най-напредналите програми в тази област. В България има по-възрастни от мен колеги, които преди много години са специализирали геронтология, което за времето си, имам предвид 70-те години на миналия век, е било много прогресивно, но впоследствие развитието на тази наука е било изоставено. Така че клинична гериатрия у нас няма, т.е. няма такова място у нас, където възрастен пациент да може да се консултира със специалист, който ще се натовари да разнищи всичките му проблеми.

- Всъщност, с какво се занимават гериатрите?
- В напредналите страни гериатрите покриват всички звена на обществото, в които има комплексни възрастни пациенти - болници, други лечебни заведения, домове за стари хора и частни домове. Гериатрите са базирани в редовите многопрофилни болници за активно лечение, например в една болница с 1000 легла има 120 гериатрични легла, от които повече от половината са за спешни състояния, а другите са за оценка на състоянието, долекуване и рехабилитация. Наред с лечението на тези пациенти, ние като специалисти покриваме и другите отделения в болницата. Навсякъде, където има проблемни възрастни, те са и наши пациенти. Най-добър е примерът с

възрастните в ортопедията -

ние се грижим за пациентите рамо до рамо с ортопедите, даже има име за тази дейност - ортогериатрия - поради големия брой на счупени тазобедрени стави при възрастните. Това е като суб-специалност. Също така в спешното отделение - оттам непрекъснато ни викат да им помагаме за трудните им пациенти, има резервирани легла за оценка на пациента, понеже все пак не става въпрос за повърхностна консултация, а за комплексен процес. Този труд, който се влага на входа на болницата, после се изплаща, защото благодарение на действията, които предприемаме, се намаляват драстично неприятните изненади и усложненията, така добре познати на всички колеги тук. Освен това правим и домашни визити на трудно мобилни пациенти, ходим в хосписите и старческите домове, ако оттам джипито ни се обади, че не може да се справи с някой труден случай. Всеки ден, докато сме на работа в болницата, личните лекари от целия град ни звънят и за съвет, и за направления - някои спешни, някои - не. Що се отнася до неравния достъп на възрастните до медицинска помощ, какъвто се наблюдава в България, и ограничаване на броя на направленията - те такова животно нема в другите страни. В болницата също имаме и поликлиника, имаме и дневно отделение за възрастни - каквото се сетите, всичко сме покрили, да му е кеф на човек да остарее...

- Но защо в България нещата са толкова различни според вас?
- За да може България да получи подкрепа от другите държави за развитието на тази специалност у нас, е нужна поне комуникация с колегите от другите европейски страни. За тази цел записах нашата държава като страна - наблюдател, в Европейската организация по гериатрия. Тази организация пише новите изисквания за уеднаквяване на всички стандарти, учебни програми за студенти и специализанти, и т.н. Ние като такава страна членка винаги можем да се възползваме от техните програми, а също и

да търсим европейски пари за обучение на кадри

Но поради това, че засега медицината за възрастни не е финансирана като дейност в България, реално погледнато, няма кой да иска да специализира нещо, което в нашата държава не се заплаща.

- Каква е разликата между гериатрия и геронтология?
- Тук, в България, малко се бъркат понятията геронтология и гериатрия. Има много достойни колеги, които навремето са специализирали геронтология. Това е по-скоро научна специалност - има цяла наука за стареенето, а също и за мерките, които помагат човек по-дълго да се запази активен. Геронтологията е донякъде част от гериатрията. Но това, което се нарича гериатрия в днешно време, е една болнична специалност, отнасяща се за цялостна оценка, лечение и рехабилитация на комплексни възрастни пациенти. Т.е. гериатрията не се свежда само до гледане на пациенти в хоспис, както си мислят повечето хора тук, а покрива абсолютно всички области на обществото, където има възрастни с многобройни проблеми, с цел подобряване на здравословното състояние и функцията им. Влагането на средства за медицина за възрастните всъщност не прахосва пари на обществото, както често се възмущават здравите и правите, а всъщност води до спестявания на средства чрез по-добри здравни резултати и по-малко физическа зависимост от гледане от по-младите работещи роднини. Като говорим за медицина за възрастните, не всеки, който е на 80 години, наистина има нужда от нея.

Има много 80-годишни пациенти, които са здрави и ако например имат нужда от прием в болница, да речем за пневмония, те могат да бъдат приети във вътрешното отделение и нямат нужда от гериатър. В същото време има 70-годишни пациенти, които са с цял списък с проблеми, често броят на проблемите надвишава 20, а да не говорим за броя на хапчетата им. Това са пациенти, нуждаещи се от гериатрична намеса. Затова на Запад са развити допълнителни критерии в болниците, в гериатричните отделения да се приемат предимно тези възрастни, които наистина имат по-сериозни проблеми, а другите да се приемат в отделение според основното им заболяване. За съжаление тези критерии за това кои са рисковите гериатрични пациенти в България въобще не са познати. За щастие все пак има колеги в България, които имат специален интерес към възрастните хора и някои от тях чрез практиката си са научили много неща, без да са специализирали, и се справят чудесно. Това важи за болнични специалисти, но също и за джипита. Проблемът е, че държавното финансиране на дейности чрез клинични пътеки не позволява на тези лекари лукса да направят всички необходими изследвания и да лекуват няколко неща едновременно.

- Какви други съвети може да дадете на нашите читатели като гериатър?
- Препоръчително е да ходят редовно на профилактични прегледи за костна плътност за остеопороза, за сърдечносъдовия риск, за рак на гърдата, рак на шийката на матката и др.

Статистиката показва, че продължителността на живот в България е по-ниска и това е много точно отражение на проблема ни със системата, която позволява недоглеждания, прекалено усърдно лечение или лечение без някакъв точен и ясен план. Всичките тези неща водят до големи бели. Мога само да препоръчам да се търси лекар, който да обръща внимание на всички проблеми на пациента. Поне в България има свободен избор на лекари. Да се търси лекар, който да обръща внимание на функцията на пациента, а не само на болестите му от списъка в епикризата, като кръвно, диабет и др. Да погледне може ли възрастният човек да излезе навън, може ли да ходи, трябва ли му например бастун или проходилка. Често тези неща не се проверяват и ако не са физиотерапевтите и кинезитерапевтите, които се превърнаха в половин гериатри в тази държава, никой няма да се поинтересува от проблемите на възрастните хора във всекидневието. А за един възрастен, който е сам вкъщи, често е много по-голям проблем, че не може сам да си вдигне гащите, след като отиде в тоалетна, отколкото, че имал кръвно. В един момент просто функцията има по-голямо значение от заболяванията, които са написани в епикризата. И когато даден човек има намалена функция, трябва да се търси помощ. Ако роднините на възрастния забележат, че той има намалена функция - т.е. не може да прави някои неща така, както ги е правил досега - например вече не излиза от вкъщи или не може да се справя с пазара, или с приготвяне на храната, то в тези случаи не е достатъчно проблемите да се отдадат на старостта и да не се провери какво може да се направи. В голяма част от случаите тук лекарите не се заемат да правят цялостна оценка и направо казват на роднините, че нищо не може да се направи, а то не е така. Обикновено зад намаляването на функцията или загубата й се крие медицински проблем. В повечето случаи не само един, а цяла съвкупност от медицински проблеми...

Гериатрите даже подхождат към оценката на пациент на първа консултация по този начин. Започва се анамнезата не с диагнози, а с въпроси за функцията: Как ви протича денят? Какво можете да правите - можете ли да излизате навън, да ходите на покупки и т.н. без помощ? За кои задачи от деня ви е необходимо някой да ви помогне? Дъщеря ви идва ли всеки ден? Какво прави във вашето домакинство? След функционалната оценка по-лесно се сваля цялата информация за анамнезата.

- Тоест?
- Т.е. заболяванията, които допринасят за намаляване на функцията, ги имаме като приоритет и ги поставяме най-горе на списъка с проблемите за изследване и лечение. Други от диагнозите, с които се разхожда пациентът от лекар на лекар, някои от тях, които звучат даже страшно, ако не са довели до намаляване на функцията или не застрашават директно живота, ги поставяме по-долу в списъка и гледаме да не прекаляваме с хапчетата за тях. Трябва да се внимава при наличие на 20 проблема на даден пациент да не стане беля от много лечение. Длъжни сме да се замислим като лекари за всяко едно от назначенията - наистина ли е нужно това и какво искам да постигна с него. Ако нямаме добър отговор на въпроса, е по-добре да бъдем разумни и да не тровим хората с 20 различни лекарства, много от които няма да допринесат за подобрението на състоянието и често са резултат на очакването на пациента да получи лекарство за всяко оплакване.

Един добър лекар трябва да може да посъветва пациента си от кое наистина има нужда и от кое не. Затова е необходимо при сложни пациенти един специалист да отговаря за сглобяването на сложния пъзел от решения. Един добър гериатър често полага повече усилия да спира ненужни и даже понякога опасни лекарства, отколкото да изписва нови. Даже консултацията в повечето случаи започва както с функционалната оценка, така и с преглед на съдържанието на торбата с лекарствата, която пациентът е помолен да донесе от вкъщи. Между другото, всичко това го пише в учебниците и в препоръките на европейските и световните гериатрични организации, които могат да се прочетат и в интернет.

- Почти всеки втори възрастен в България ходи с толкова таблетки. И какво може да направи?
- Първо, да не взима от съседите лекарства, които на леля Пенка са й помогнали. Съседолечението е масово в България. Второ - да събере всички лекарства в една торба и да намери лекар - джипи, специалист, на който има доверие, и да се посъветва. Много е трудно за всеки практикуващ лекар да се опитва да познае какво е изписано на пациента му от други колеги, без да види съдържанието на торбата.


Милена ВАСИЛЕВА